Информация за испански език

Испанският език (самоназвание: español, произнесено [espaˈɲol]), наричан и кастилски език (castellano, [kasteˈʎano]) е иберо-романски език и е най-разпространеният романски език – говорен от ок. 548 млн души [7] (2014). Той е вторият по разпространение (след китайски) роден език (за ок. 470 млн души той е роден език) и третият най-говорим език в света (след английски и китайски). По-голямата част от испаноговорещите групи живеят в Латинска Америка.

Произхождащ от Испания, откъдето по-късно е бил пренасян от испанските изследователи и колонизатори в западното полукълбо и други части на света през последните пет столетия, испанският е един от петте най-говорими езика в света и един от шестте официални езика на Обединените нации. Той е един от най-важните световни езици (заедно санглийския и френския), който се говори на всички континенти: най-вече в Северна и Южна Америка, Европа и някои части на Африка и Азия. Голямото му заначение се дължи и на международното разпространение и признатост на испаноезичната литература, филмова индустрия, телевизионна индустрия (най-вече теленовели) и музикална индустрия в глобализирания пазар

Испанците наричат езика си español (испански), когато го съпоставят с други езици (напр. с френски или английски), но го наричат castellano (кастилски), когато го сравняват с други местни езици в Испания (напр. галисийски, баски икаталонски). По същия начин конституцията на Испания от 1978 г. използва термина castellano, за да определи официалния език на цялата държава, противопоставяйки го на las demás lenguas españolas (букв. останалите испански езици). Член III гласи следното:

El castellano es la lengua española oficial del Estado. (…) Las demás lenguas españolas serán también oficiales en las respectivas Comunidades Autónomas…
Кастилският е официалният испански език на държавата. (…) Останалите испански езици също ще бъдат официални в съответните автономни области…
В някои части на Испания обаче, главно където се говори галисийски, баски и каталонски, изборът на името може по някакъв начин да покаже чувството на принадлежност на говорещия, и дори неговите политически възгледи. Хора от двуезичните области може да счетат за обидно да се нарече езикът español, тъй като това е името, избрано от Франсиско Франко (по времето на неговата диктатура местните езици са били забранени), и защото то включва в себе си значението, че баски, каталонски и галисийски не са езици на Испания. От друга страна обаче, някои националистически настроени граждани (и испански и местни националисти) биха предпочели español, или за да покажат убеждението си за единството на Испанската държава, или за да обозначат схващането за откъснатостта между тяхната област и останалата част от държавата.

В някои от останалите части на испаноезичния свят езикът е известен като „испански“, а в други – като „кастилски“. „Кастилски“ е името на испанския език вАржентина, Боливия, Чили, Еквадор, Парагвай, Перу, Уругвай и Венецуела.

Някои филолози използват термина „кастилски“ само когато имат предвид езика, говорен в Кастилия през Средновековието, твърдейки, че е за предпочитане да се използва „испански“, когато се говори за сегашната му форма. „Кастилски“ също може да бъде поддиалект на испански, който се говори в повечето части на днешна Кастилия. Този диалект притежава някои характеристики и специфично произношение, различни от това в Андалусия и Арагон например, където се говорят други поддиалекти. Произношението на този кастилски диалект съвпада точно със стандартното испанско произношение, и се различава много малко (даже никак) от стандартния испански език.

Испанският се формира в северната част на Иберийския полуостров от простонародния латински език, като се чувства келтско-иберийско, баскско и арабско влияние. Някои от типичните черти на испанската диахронична фонология са омекотяването (латински vita, испански vida), палатализация (латински annum, испански año) и дифтонгация на кратко E/O от простонародния латински (латински terra, испански tierra; латински novus, испански nuevo); подобни явления се наблюдават в повечето романски езици.

По време на Реконкистата този северен диалект е пренесен на юг и все още е малцинствен език в северно Мароко.

През 13 век в християнските кралства на Иберия се говорят множество езици, като повечето са взаимно разбираеми помежду си без много затруднения. Това са произлезлите от латинския кастилски, арагонски, леонски, астурски, галисийски, каталонски и окситански както и изолираният древен баски език. С течение на времето кастилският, който днес се нарича испански език, става предпочитаният език за култура и комуникация в кралство Кастилия. На кастилски започват да се пишат определени документи и той става официален език по времето на Алфонсо X (управлявал от 1252 до 1284).

Също през 13 век са основани няколко университета в Леон и Кастилия, от тях университетите в Саламанка и Паленсия са сред най-старите университети в Европа. Първата испанска граматика (Gramática de la Lengua Castellana) е била написана в Саламанка, Испания, през 1492 г. от Антонио де Небриха. Когато книгата била представена на Исабела Кастилска, тя попитала: „Защо ми е подобна книга, ако вече знам езика?“, на което Антонио отвърнал: „Мадам, езикът е оръдието на Империята.“

След 16 век езикът е въведен от испанските колонизатори в Северна и Южна Америка, Микронезия, Гуам, Марианските острови, Палау и Филипините. Също така през тази епоха испанският се превръща в главен език на изкуството и политиката в по-голяма част от Европа. През 18 век френският заема неговото място.

През 20 век езикът е въведен в Екваториална Гвинея, в Западна Сахара и в някои части на Съединените щати като Испанския Харлем в Ню Йорк – територии, които не са били част от Испанската Империя.