Италианският език – пряк наследник на латинския

Италианският език принаделжи към групата на романските езици, които от своя страна са част от индовропейското езиково семейство. Освен италиански, към романските езици спадат още испански, френски, португалски, румънски, каталански, провансалски, окситански, ретроромански, корсикански, сардински.

Италианският език принаделжи към групата на романските езици, които от своя страна са част от индовропейското езиково семейство. Освен италиански, към романските езици спадат още испански, френски, португалски, румънски, каталански, провансалски, окситански, ретроромански, корсикански, сардински.
Италианският език е говорен от около 62 000 000 души в Италия, но освен това се употребява и в Южна Швейцария, Истрия, Малта, Сан Марино, Хърватия, а също и в Сомалия и съседните райони. Италианската диаспора в различни части на света също допринася за разпространението на езика.
Италаинският се е развил на основата на родния латински, който се е говорел в днешна Италия и на базата на който постепенно са се оформили  многобройни диалекти.
Латинският език, роден на древните римляни, не се основава граматически на словореда, а по-скоро разчита на добавянето на представки и наставки, които са допълвали граматическата основа. Древноримската литература, достигнала до нас, е написана почти изцяло на класически латински – изтънчен и силно стилизиран изкуствен език от I в. пр Хр. В Римската имприя всъщност разпространен е бил повече простонародният латински, който в граматическо и лексикално отношение, както и в произношението си, значително се отличавал от класическия. Този простонароден език претърпял през вековете значително развитие и постепенно на негова основа се отделили различни диалекти. Именно те са базата на съвеменните романски езици.
Историята на развитието на италианския език е богата и дълга. Съвеменният книжовен италиански език обаче се оформя относително късно, като най-ранните писмени паметници, създадени не на простонароден латински, а на език, близък до италианските говори, датират от втората половина на X в.
Сред диалектите на латинския като най-богат и авторитетен се откроил тосканският говор. Областта Тоскана и нйният главен град Флоренция били икономически най-развитата част на Италия. На тосканско наречие пишат поети и писатели, хора на културата, администратори. След освобождението и обединението на Италия тосканският говор е установен като официален литературен италиански език.
Понятието за италиански език изкристализира напълно в творчеството на Данте Алигиери. Авторът на „Божествена комедия” използва в своите творби главно тоскански диалект, както и смесица от различни сицилиански говори.
Поради дългогодишната политическа разпокъсаност на Апенинския полуостров, различните местни диалекти продължават да играят дълго време важна роля в съвременна Италия. Макар че разликата между език и далект е условна, все пак за отделни езици биха могли да се приемат неаполитанският, венецианският, сардинският, фриулийският, сицилианският.
Италианският език се е либерализрал граматически и напълно е изгубил падежната система при имента. От друга страна, в сравнение с останалите романски езици, най-консервативен и близък до латинския по отношение на речниковия си състав е именно италианският.